Сините камъни
гр. Сливен
Сините камъни са емблематичен за гр. Сливен природен феномен (1). Те обхващат една значителна територия от около 7000 ха, с надморска височина от 290 до 1181 m, защитена като природен парк през 1980 г. Сините камъни представляват скален ансамбъл от разнообразни морфоложки образувания сред пермски кварц-порфири (2) – непристъпни скали, впечатляващи пещери и водопади, разположени по южните склонове на Източна Стара планина. Гъстите гори, защитените растения и животни, както и множеството археологически паметници и исторически места, определят Природен парк “Сините камъни” като място за многостранна туристическа и изследователска дейност. От юг и изток границата на парка минава по шосето Сливен-Ичера от Кендалова чешма (42.69128, 26.34154) до Думанова чешма, от север по шосето между Маринкова чешма и Драгиева чешма (42.75000, 26.33900) и от запад – по шосето Сливен-Стара река.
Районът се намира в Източнобалканската структурна зона. По-голямата част от него попада в алохтона на Сливенския навлак, който се приема като фрагмент от Западнобалканската зона, в граничната част между Източнобалканската и Средногорската зона. Скалите са представени от кварц-порфири и туфи, образувани през Ранния Перм. На външен вид това са масивни, светли, сивозеленикави скали със синкав отенък (3). По състав са кисели вулкански продукти, разделени на следните фациални разновидности: кварц-порфири, гранитпорфири, гранофири и пирокласти. Изградени са от кварц, плагиоклаз, фелдшпат, биотит, амфибол и вулканско стъкло. Пирокластите са кристалокластични и литокластични туфи с псамитова структура. Спойката им е от силно променено вулканско стъкло, превърнато в микролюспест агрегат от хлорит, серицит, хидрослюди. Пермските скали са навлечени върху горнокредни отложения, като възрастта на навличането се приема за субхерцинска.
Релефът в парка е с подчертан планински характер, силно разчленен и е оформен от много скални образувания, пропасти, пещери и водопади, придаващи неповторима живописност на целия район. Най-ниската точка е с 290 m надморска височина, а най-високата – връх Българка, е на 1181 m. Северните склонове на парка са стръмни, труднопроходими и обрасли с гъсти букови гори, а южните са по-голи, прорязани от долове и оврази, урвести, заети предимно от лозя и градини. През територията преминават 4 реки, като изворите на 3 от тях са в самия парк.
Продължителна и сложна е геоложката история на територията на днешната Сливенска Стара планина, известна още като Удвой планина – Чатал Балкан. Образуваните в края на палеозойската ера преди 250-280 млн. г. кварц-порфири са субвулкански аналог на гранитоидите и са резултат на плиткозастинали под земната повърхност вулкани, преди лавата да се излее върху нея. Върху кварц-порфирите по-късно нормално се отлагат песъчливи долнотриаски утайки, които нагоре в разреза се сменят от карбонатните наслаги на Средния и Горния Триас. Това е станало на юг, далеч от днешното им положение, преди оформянето на Сливенска Стара планина. През Късната креда, преди 60-70 млн години, се отлага дебела над 1000 m серия от глинесто-карбонатни седименти. Тектонските напрежения на ранноларамийската тектонска фаза – рубикона между Средно- и Късноалпийския тектонски цикъл, разтърсват земите по тези места, откъсват скалния комплекс на кварц-порфирите и покриващите ги триаски седименти от мястото на тяхното образуване и ги придвижват на север-североизток върху горнокредните наслаги. Така се образува Сливенският навлак.
По-късно ново активизиране на вътрешните земни сили, през късноларамийската нагъвателна фаза – преди 55 млн. г., предизвиква следващото раздвижване на земекорните блокове. Най-накрая, след проявите на пиренейската и савската фаза от късноалпийския тектонски цикъл, преди около 20-30 млн. г., земната кора се натрошава и се налагат депресии, с което се оформя основният тектонски облик на Източнобалканската тектонска зона, част от която е и площта на Природен парк “Сините камъни”. Тектонските напрежения са предизвикали възникването на няколко ясно изразени системи тектонски пукнатини, които са основен релефообразуващ фактор, в съчетание с ерозионните и денудационните процеси. Това е основната причина за разрушаването на скалите, по-здравите участъци от които изграждат високите, причудливи, стърчащи скали, които дават основния облик на съвременния релеф в парка. Скалният масив на “Сините камъни” в сегашния му вид е резултат от хилядолетната борба между вътрешните и външните земни сили, довела до образуването на лабиринт от върхове, приличащи на замъци, катедрали, кули, на долини, пещери, отвесни пропасти и други природни феномени.
Сините камъни – символът и гордостта на град Сливен, са любимо място за отдих и туризъм на сливналии и техните гости. Това е най-красивата, най-романтичната и привлекателна част от Източна Стара планина. Всяко кътче от тях разкрива най-разнообразни и живописни гледки, разказва за духовността и живота на хората, заселили се тук още от дълбока древност. Всеки посетител на тази природна красота остава възхитен и решен отново да се върне сред този гостоприемен свят. Не случайно през 1859 г. Г.Ф. Поайе пише: “Гледката от височините на Сините камъни е възхитителна. При устието на дълбоката долина, която се отваря като фуния, в кривулите на тия суходолища се забелязват кошари и воденици, сякаш загубени в дълбочините на главоломни пропасти.” Константин Иречек пък в своите “Пътувания по България” възкликва: ”Първият поглед на Сливен е пленителен. Пред нас се представя съвършено алпийска панорама. Под сивите набраздени скали на Балкана, чийто зъбци и чуки тук достигат приблизително до 1100 m надморска височина, се простират около три километра нашир червени стрехи, бели минарета и сенчести градински дървета. По планинските склонове на града се простират далеко и широко хубави лозя. Между тях се белеят пътеките, по които из града може да се излезе право в балканската природа.” Хамер нарича Сините камъни “Сливенските Алпи”.
В границите на парка са включени един природен резерват, една природна забележителност и 17 исторически места. Като цяло защитените територии със специфичен режим на стопанисване и управление заемат 15% от общата паркова територия. Скалните феномени в Природен парк “Сините камъни” са една реалност от невероятната игра на природата. Те са и носители на потайност и мистичност още от древни времена. Рядко могат да се срещнат на площ от 7000 ха толкова много скали, поразяващи с приликата си на крепости (4), животни, хора, предмети. Достатъчно е да се погледне към масива на Сините камъни, да се отиде в който и да е кът на парка, за да се видят причудливите форми на Ръкавичката (5) и Куклите, Иглите, Калоянови кули, Халката (6), Бъчвата, Еньова булка, Овчаря, Скалата на смъртното наказание, Скалата на плача, Камилата и Жабата, Гъбата, Кумините, пещерите Змееви дупки, Футула, Хайдушка, Песчаник и редица други образувания, като водопади (7), скални откоси, пещери (8) и др., изваяни от външните земни сили през Неогена и Кватернера.
Висшата флора в парка е представена от 568 растителни вида, отнасящи се към 278 рода и 64 семейства. От тях 13 растителни вида са включени в Червената книга на България и се осигурява териториална защита на застрашените от изчезване.
Гръбначната фауна е представена от 125 вида. С най-голямо природозащитно значение са птиците. От разпрастранените 16 вида, 14 са включени в Червената книга на България, като 4 от тях присъстват в списъка “Застрашени птици на Европа” и един е включен в Световната Червена книга.
Паркът е известен и с множеството исторически и духовни паметници. Повечето исторически места, включени в него са били арена на събития от националноосвободителното движение по време на Възраждането (ХІХ век). В местн. Хисарлъка се намират развалините на стара римска крепост и тракийско заселище от V-ІІІ в. пр.н.е., а в поречието на р. Манастирска – останки от манастири, строени през ХІІІ век, известни като Сливенската малка Света гора. Срещат се останки на тракийски светилища и параклиси, на градища – Маринино, над местн. Селището, Маричино – над Дюлева река и местн. Моллова кория, “Римският път” при местн. Даула и др.
Автор: Кръстьо Кръстев
