Белоградчишки скали
гр. Белоградчик, Видинска област
Белоградчишките скали са най-известната природна забележителност на България. Грандиозният скален ансамбъл е представен от импозантни скални монументи, наподобяващи крепостни кули, пирамиди, силуети на хора, животни и гъби с размери до няколко десетки метра, издигащи се високо над зелени гори, ливади и лозови масиви. Те са образувани сред червени конгломерати и пясъчници, отложени през Ранния Триас преди около 220 млн. г. Моделирането на съвременните релефни форми започва през Еоценската епоха преди около 35 млн. г. Величествените червени гиганти, контрастиращи на зеления фон на красивия природен ландшафт, създават приказна естествена комбинация от форми, сенки и цветове. Поради изключителната природна красота, Белоградчишките скали са номинирани като българския кандидат за едно от Новите седем природни чудеса на света.
Природната забележителност, защитена през 1987 г. на територия от 600 ха, включва най-известните скални фигури южно от центъра на града (43.62449, 22.68526): Ученичката (1), Адам и Ева (2), Мечето (3), Мадоната, Ездачът (4), Монасите, Сватбата, Динозаврите (5), Лъвът и много други. Геотопът се намира на надморска височина от 250 до 630 m. Понастоящем тази територия е в процедура за обявяване на Геопарк след осъществяване на съвместен проект между община Белоградчик и Московския университет. За съжаление идеята на настоящия екип от МГУ „Св. Иван Рилски” за създаване на Национален Геопарк „Белоградчишки скали” на обширна територия от над 600 км2 в Западния Балкан, подкрепяна от МОСВ и община Белоградчик, засега остава без успех поради липса на финансиране.
Белоградчишките скали се намират в западната част на Белоградчишката тектонска единица (антиклинорий) на Западнобалканската структурна зона. В края на Палеозойската и началото на Мезозойската ера районът представлява континентална суша с топъл и сух климат. В речните долини се образуват дебели пластове от конгломерати, гравелити, пясъчници и алевролити, обособени в конгломератно-пясъчникова задруга, сред която са оформени скалните монументи. Тя е част от Петроханската теригенна група или т. нар. Бунтзандщайнов фациес на Долния Триас, широко разпространен в целия Западен Балкан.
Конгломератно-пясъчниковата задруга покрива със забележително ъглово несъгласие пъстра палеозойска подложка, състояща се от метаморфни, магмени и седиментни скали. Най-старите от тях – Средогривските метаморфити, са с ордовишка възраст. Те са представени от метаморфозирани конгломерати, пясъчници, алевролити и шисти. Върху тях лежат девонските Струиндолски диабази и Шашки алевролити, които са процепени от гранитите на Белоградчишкия плутон. Той от своя страна се покрива от карбон-пермски континентални теригенни образувания, някои от които съдържат андезити, дацити и туфи, свързани с къснопалеозойски вулкански прояви. Те са обединени в Раяновска (пред-Стефан), Боровишка (Стефан), Зелениградска (Стефан-Долен Перм) и Карловишка свита (Долен Перм). Най-младите палеозойски скали от подложката на конгломератно-пясъчниковата задруга са субвулкански скали – гранит и диорит-порфири, както и ефузивни и експлозивни дацитови лави и брекчи.
Скалите на конгломератно-пясъчниковата задруга, сред които са оформени Белоградчишките монументи, се разкриват като тясна ивица с изток-западна посока. Те се състоят от червено-виолетови несортирани грубозърнести конгломерати и пясъчници от устойчив кварц и кварцитизирани късчета, както и литокласти от по-старите палеозойски скали. Преобладаващият размер на късовете е 5-25 cm, рядко до 40 cm в най-долната част на разреза. Напластяването в конгломератните интервали е неясно, но пясъчниковите нива са с добре изразена коса слоесост. Дебелината на единицата източно от Белоградчик е до няколкостотин метра, но западно от града намалява драстично и изклинва.
Конгломератно-пясъчниковата задруга, съдържаща Белоградчишките монументи, се покрива с постепенен преход от морски отложения. В началото на Средния Триас районът попада под морското ниво и континенталните седименти се погребват от карбонатни морски утайки. До края на Триаския период в морския басейн се образуват варовиците на Искърската карбонатна група, включваща скалите на 4 плиткоморски карбонатни единици – Свидолска, Едиветърска, Бабинска и Тошковдолска свита. В края на Триаса морското дъно е разломено на големи блокове, които се издигат над морското ниво. През Ранната и Средната Юра се осъществява обширна трансгресия с отлагане на плиткоморски теригенно-карбонатни скали, обединени в 4 свити – Риксенска, Кичерска, Полатенска и Бовска. Горноюрската и Долнокредната серия са представени от варовици, обединени в Западнобалканска карбонатна група. Най-младите скали в района са хотрив-аптските рифови и субрифови варовици на ургонската варовикова задруга. Тектонските движения, проявени на територията на България през времето от Късната Креда до Еоцена, формират съвременния облик на Белоградчишкия антиклинорий.
Оформянето на скалните пирамиди стартира едва през Еоценската епоха, когато районът се издига над морското ниво и започват ерозионните процеси. Естествените атмосферни агенти – вода, вятър, слънце, климатични особености, температурни флуктуации и растителност имат решаваща роля за формирането им. Тяхното хаотично влияние обаче, се контролира от три основни геоложки предпоставки: седиментоложките процеси, палеогеографията и тектониката.
Седиментоложките фактори са свързани със структурата, текстурата и минералния състав на скалите. Ниската им степен на зрялост е съществен фактор за ограничаване на заздравяването им чрез кварцитизиране в диагенетните и епигенетни етапи. Почти пълното отсъствие на издържани глинести слоеве пък предопределя липсата на значими водоупорни хоризонти и повишава ролята на вертикалната ерозия. От друга страна в по-високите стратиграфски нива конгломератните късове намаляват значително и се забелязва по-ясна слоестост, което повишава ролята на хоризонталната ерозия. Тази комбинация предопределя по-голямо разнообразие и контрастност на ерозионните форми.
Палеогеографските фактори се изразяват главно в морфоложките особености на палеорелефа през Триаса, които контролират фациалните различия на седиментите. Така например триаската трансгресия завладява значително по-късно територията на СЗ от Белоградчик, която към края на Ранния Триас представлява палеотопографска възвишеност със субариден континентален климат, докато територията на изток от Белоградчик вече е била под морското ниво и са отложени над 150 m карбонатни утайки.
Тектонските фактори се изразяват в наклона на пластовете и напукаността на скалите. Лекият наклон на пластовете (12-15º) предопределя по-равномерното разпределение на повърхностно-течащите води и по-продължителното им въздействие върху пластовете. Излючително важен фактор са вертикалните тектонски пукнатини, които благоприятстват вертикалното проникване на водите в пясъчниците и участват пряко в моделирането на скалните монументи. Пукнатините, по които са проявени тектонски движения, са превърнати от последвалата ерозия в малки долини и проходи с вертикални или стръмни склoнoве.
Въпреки изключително разнообразната морфология на скалните форми, един от най-изявените изследователи на Триаса в България – Димитър Тронков, ги групира в три основни морфотипа.
Морфотип М (от Монасите) включва скални фигури, изградени от масивни вертикални колони и блокове с прави, отвесни или почти отвесни стени, които достигат височина над 20 m. Тук се включват например фигурите от скалната група “Монасите”, фигурата Адам (2) от скалната група “Адам и Ева” и мн. др.
Морфотип Е (от Ева) включва аналогични по форма фигури, но стените на големите блокове са неравни, поради наличието на хоризонтални издължени вдлъбнатини, а колоните са с пръстеновидни стеснения (констрикции) и/или подутини (калози) по-често с преходи към отвесните стени. Като примери от този морфотип може да се посочи фигурата Ева (2) от скалната група Адам и Ева, Гълъба (6), Жабоците и др.
Морфотип У (от Ученичката) включва фигури, състоящи се от неясно разграничени, хоризонтални или леко наклонени към ЮИ плочовидни елементи, разположени последователно един над друг в неправилни или неравномерни вертикални колони. Характерен пример е много популярната фигура Ученичката (1), Мечето (3), Лъвът при с. Извоз (7) и Лъвът до Ученичката.
Някои фигури са представени само от един морфотип, други са комбинирани. Елементите на Морфотип У обикновено покриват и продължават тези на Морфотип Е като Лъвът до Ученичката или пък имат основа на Морфотип М надградена нагоре от с елементи на Морфотип Е и Морфотип S, като например „Динозаврите” (5).
Белоградчишките скали са разположени в рамките на ивица с дължина 18 km и дължина 3 km в рамките на 8 km западно (местността „Сбеговете”) и 10 km източно от гр. Белоградчик до р. Лом и Фалков мост. Скалните пирамиди са разпространени на площ около 50 km2, с надморска височина от 250 m при Фалков мост до 620 m при Калето над Белоградчик.Те могат да се обединят в 4 групи.
Първата група обхваща най-западната част на площта, предложена за защита при разработването на Регистъра и кадастъра на геоложките феномени в България. Тук се намират забележителните, но отдалечени от града и трудно достъпни скални монументи, известни под името „Сбеговете”.
Втората група включва известните скални фигури в рамките на защитената територия до град Белоградчик с най-популярните наименувани скали – Ученичката (1), Адам и Ева (2), Мечето , Лъва, Гълъба (6), Хайдут Велко (9), Конника, Сватбата, Монасите, Динозаврите (5) и др.
Третата група обхваща скалните фигури извън защитената площ около Сабубин камък и Латинското кале северно от с. Извос с Лъва (7), Джаба (8) и др.
Четвъртата група включва скалните монументи между с. Боровица и Фалков мост. Тук се намира най-импозантната единична скала „Боров камък”, висока 113 m (11). Не по-малко красиви са и заобикалящите я скали достигащи най-източната точка при Фалков мост, известна като Момина скала (12).
Най-компактна, достъпна и представителна е втората група, известна в тесния смисъл на думата като „Белоградчишки скали”, защитена със заповед от 1987 г. Повечето от нейните фигури се виждат от центъра на града. Тук се включва и най-високата част на Белоградчишките скали – тези при Калето, които се намират на територията на средновековната крепост (10).
Сред ненаименуваните скали има такива, които са по-красиви дори и от най-известните. Скалната група южно от Белоградчик (13) спокойно може да се приеме за емблема на Белоградчишките скали, въпреки че досега не е публикувана панорамна фотография на тази част от скалния комплекс. Над поляната, където се провежда празника на града Петровден, непосредствено над Адам и Ева, има невероятни гигантски „Гърнета” с размерите на новия хотел „Скалите” (14). Не по-малко атрактивни са и многобройните скални гъби, най-популярните от които са тези около бившето лятно кино (15,16), както и монументалните скали, издигащи се непосредствено преди входа на града (17).
Първите документирани илюстрации на тези монументи датират от втората половина на 19-ти век. Те принадлежат на унгарските пътешественици Каниц и Сьомбати. Феликс Каниц оставя няколко акварела от 1873 г., които се пазят в Архивния институт на БАН. Сред тях са изглед Калето с крепостта (18), входа към крепостта с оръдията на турския гарнизон (19) и интериора на римското кале (20). Литографията на Сьомбати (21) е публикувана през 1877 г. от първия изследовател на района професор от Виенския технически университет Франц Тула.
Първата независима оценка за красотата на скалите обаче принадлежи на френския общественик Жером Адолф Бланки, който през 1843 характеризира природния феномен с думите: „Тесните планински клисури на Олиул в Прованс, проходът на Панкорбо в Испания, Алпите, Пиренеите, най-дивните планини на Тирол и Швейцария не притежават нищо, което може да се сравни с това.”
Освен неповторимата си природна красота районът на Белоградчик има и дълга история. Тук са намерени артефакти от люлката на европейската цивилизация датиращи от Палеолита, Неолита, Бронзовата и Желязната епоха: скални рисунки в пещерата „Магура”, керамика, земеделски сечива, оръжия. Останките от римски сгради и монети показват, че град Белоградчик е основан през 3-ти век след новата ера. По това време за контрол върху пътя към Дунава, е построена и римската крепост „Калето”, за която е използвана естествената непристъпност на най-високата част от скалите. Открити са изкуствени резервоари за вода и останки от римски аквадукт. Крепостта е заздравена по времето на Юстиниан I през 6-ти век, против набезите на славяните. В края на Втората Българска държава цар Иван Александър добавя нови стени, а за кратко време крепостта се владее от унгарския крал Людовик I. През 1396 г. е превзета от турците, които построяват средновековната крепост между 1805 и 1837 г., изобразена на акварела на Феликс Каниц и запазена до днес. Сега тя е неразделна част от неповторимата туристическа атракция, наречена „Белоградчишки скали”.
Автори: Димитър Тронков, Димитър Синьовски
